В залеза на моя ден

Един следобед скучен, уморен

На размисли скиталчески в плен

Видях аз старец тъй безличен, примирен.

В очите му безкрайна празнота,

И там господстваща бе вечна самота.

Това ли прави с живота старостта

Превръща го в хронична простота.

Безмълвно-мрачен ме отмина той,

А аз останах пак на същия завой

Потънала във въпросите безброй

Кога,Къде? – Но заваля порой!

И сякаш че над мен небето се разтвори,

А синът ми изплашен „Да си тръгваме!” – помоли.

Но онзи глас в мене тихо заговори:

„Светът пред тебе тайната си, знай не ще разголи!”

Истината чак сега разбирам

На същия завой, когато се намирам,

Че това как ще остарея аз сама избирам

И веч не се страхувам, че умирам.